„В един грозен и злочест свят и най-богатият човек не може да си купи друго освен грозота и злочестина.”
Ето такива късмети могат да ти донесат с кафето или поне такъв се падна на Юлиан Вергов, когато се срещнахме. Не случайно, може би. Всъщност този цитат от Бърнард Шоу лепва идеално като кола маска за мото на телевизионната мол-сага „Стъклен дом” и за игралния синдром на българския абсурд, наречен „Мисия Лондон”. Това са двата филма с участието на Юлиан, които ще покажат през април дали две птички правят пролет на ТВ и киноекрана.
Така или иначе, април ще бъде юли или поне това ще бъде месецът на Юлиан, защото е много вероятно да виждаш лицето му навсякъде по-често, отколкото своето собствено в огледалото. На каква цена обаче...
Как прекара тази събота, Денят на театъра?
Чудна събота беше. Цял ден бях на снимки за сериала, след което ми стана много лошо и ходих до Военна болница, в спешното отделение. Включиха ми системи, попреляха ми малко акъл и ме пуснаха да си ходя. Нищо сериозно, просто нещо бях сдал багажа.
Прибрах се вкъщи и дори не ходих на мача между ЦСКА и Левски, а имах билет.
Същата вечер Михаил Билалов, с когото участвате в „Козата или коя е Силвия”, получи Икар за главна мъжка роля...
Да, знам. Другата седмица имаме представление на „Козата...”, ще се видим, ще го поздравя...
Драматично – ти в болница, той получава награда. Може ли такива неща да пораждат завист между актьорите?
Дали ще дадат на мен някаква награда или на някой друг от шепата хора, които са в театъра и които познавам – няма никакво значение. Може и да има завист, ама мен не ме вълнуват особено тия неща.
Какво значение тогава имат подобни награди за теб?
Цялата тази работа с наградите е много трудоемка. Трябва да си обличаш костюм, което аз не понасям. Една суета, едно чудо. Трябва да седиш там, да обръщаш внимание на всички, особено ако си спечелил награда.
Виж, да отпразнуваш някъде след това с приятели деня на театъра – това да, но иначе избягвам по принцип цялата тази суета.
Важна е публиката, нейната оценка и признание, а най-много от всичко ме вълнува аз как се чувствам на сцената. Ако се е получило добро предстваление, после под душа в театъра усещането е несравнимо... може би нещо като оргазъм. Всичко останало е субективно и излишно.
„Мисия Лондон” и сериалът „Стъклен дом” са от едни и същи продуценти. Така естествено ли се случи от едната роля да ти дадат и другата?
Не, ходих си на кастинги и за двата. Продуцентите може и да са едни и същи, обаче хората, с които работих по двата проекта, са различни. Дори за сериала снимаме не с един, а с два екипа, с двама режисьори – Виктор Божинов и Петър Русев.
Къде ти беше по-интересно – във филма или в сериала?
„Мисия Лондон” е по-завършеният проект. Една история с начало и край. Определено предпочитам този вариант пред работата в телевизията.
Роден си през юли, а точно по това време миналата година снимахте „Мисия Лондон”. Как празнува рождения си ден?
Празнувах е силно казано. В 5-6 часа сутринта се прибрахме от снимки в хотела. Извадих едно уиски да пийнем и така. Тогава много ме трогна Томас Арана, който изнамери отнякъде едно сладкишче и свещичка, запя и Happy Birthday… Беше много мило.
Иначе нямах време да организирам каквото и да било празненство, защото снимахме много усилено и колкото се може по-бързо. Общо взето когато не работехме – спяхме. Така имах само един свободен ден в Лондон.
Снимка: Яна Блажева/СИА
С какво ще запомниш снимките на филма?
С адски много неща – най-вече с работата с британските актьори Томас Арана и Алън Форд.
Със снимките в българското посолство, което се оказа в една къща, която е била част от административните сгради на кралицата.
С комични моменти като този, в който Ролс-Ройса, използван във филма не запали.
С това, че за разлика от повечето филми, които съм снимал, се работеше много последователно, конкретно и организирано. Въобще, този така наречен "дебют" на Димитър Митовски се оказа много професионално изпълнен.
Беше му пределно ясно какво иска и как да го направи. Изненада ме много приятно. Струваше ми се много егоцентричен човек, а се оказа че въобще не е такъв, напротив. Изслушваше всички, приемаше понякога предложения и никога не викна на снимачната площадка. Ядоса се по едно време, де, но никога не повиши тон.
Всяваше едно такова спокойствие, така че какъвто и проблем да изникне да знаеш, че ще се реши. Много странен човек, много приятно ми беше да работя с него. Като го гледах как работи имах чувството, че той в главата си е снимал много филми досега. Определено киното му е ясно, беше готов за този филм.
А на теб ясна ли ти е работата на посланика, какъвто е твоят персонаж във филма? Можеш ли да бъдеш такъв?
О, не. Костюми, срещи с хиляди хора, уговорки, убеждаване на някого в нещо, пък и цялостно поведение, подчинено на дипломацията... Не е за мен тая работа.
Снимка: Яна Блажева/СИА
Филмът се лансира като комедия на абсурда. Кой е най-големият абсурд в твоя живот?
Всеки ден се сблъсквам с разни дребни абсурди. Хора, които режат крака на кучета, други, които си крещят, трети злоупотребяват с личното пространство на човек.
Аз вече категорично отказвам заради това да говоря за личния живот и за семейството си. Абсурд е жълти вестници да са с най-големи тиражи, Биг Брадър да е сред най-гледаните предавания...
Затънали сме в толкова долни истории, че направо се чудя как не им писва на хората.
Като цяло има толкова много отвратителни неща, които не ме радват в тая държава, но аз въпреки всичко много си я обичам България и най-вече моя град. Не ми се ходи другаде да живея. Роден съм и съм израснал в София, и ако на ден не се разходя за 1-2 часа по улиците в центъра сигурно ще откача.
Има ли някаква връзка между героя ти от „Мисия Лондон” и този от „Стъклен дом” – Николай Жеков?
Никаква, освен това, че и двамата ходят изтупани в костюми. По-скоро има драстична разлика между тях. Посланикът Варадин е възпитан, ерудиран мъж. Абе, свестен пич, на който обаче все нещо не му върви, а другият – Николай, той е отвратителна свиня.
В сериала всичко се върти около три семейства, които са собственици на мол. Това ли е символа на съвременния начин на живот в България – молът?
Сериалът е за живота на хората, които го притежават. Иначе аз съм против всички тези молове.
Хората водят децата си да играят там, което е пълна свинщина, а те по магазините вършеят, разхождат се с колички, все едно са отишли в друг град. Немислимо е за мен.
Предпочитам да се разхождам по разни малки улички, с магазинчета, пълни с всякакви джунджурийки или дори по някоя голяма търговска улица. Много по-приятно е отколкото да се забиеш в стерилитета на някой мол. Задушаващо е някак.
Снимка: bTV
А и аз по принцип не обичам да пазарувам. Много бързо си купувам всякакви неща, дори и кола така си взех. Ходя си сам, избирам си, без много да му мисля. Влизам в магазин, обличам се и си излизам. Плюс това и дрехите, които нося са такива небрежни – гледам да ми е удобно, да не ми стяга и да не ме притеснява. Такива дрешки за неглижари – O’Neill, Billabong, любима ми е Animal – една британска марка. Много ми харесва дизайна им.
Определено нямаш предразсъдъци към нещата, които обличаш – носил си кринолини, рокли на представления...
Ако си актьор и имаш предразсъдъци, то тогава по-добре си подавай оставката, ставай и си заминавай. Аз и до ден днешен играя женски роли и това никак не ме притеснява.
Коя е най-удобната женска дреха?
Имам една рокля, с която играя в „Отело”. Супер удобна, мяташ си я отгоре, проветряваш си всичко. Дето се вика, ако ти се припикае, може да си я навиеш... въобще, идеална работа.
Например, на премиерата на филма „Прогноза” отидох с шотландска поличка и ми беше страшно приятно и удобно.
Снимка: Булгар Бийтс
Има ли тогава нещо, което никога не би облякъл?
Лъскави анцузи, с които някои ходят и на сватби.
Не бих облякъл всички тия тесни, впити по тялото тениски, с печат отзад Е&A – Emporio Armani. Като се връщах от Лондон, след снимките на филма, целия самолет беше в Emporio Armani. Ужас.
Всеки иска да е много модерен и в същото време крайно се унифицират всички. С едни потни петна под мишниците на впитите им тениски, с малки чантички през рамо. Пълна свинщина. Що го правят това хората със себе си, не мога да разбера!?
Всички неща в живота ли си ги купуваме?
Има някои, които не могат да се купят – чисто човешките чувства и взаимоотношения. Ако си ги купиш, то те няма да бъдат истински.
Такива ли са взаимоотношенията в „Стъклен дом” – като стока от мола?
Доста голяма част от тях са такива, да – купени.
Каква е цената, която са платили героите?
Различна. Целта е материалното облагодетелстване. Това е основната движеща сила на по-голямата част от героите в сериала.
Каква цена никога не би платил, за да притежаваш нещо?
За секс не бих платил. Никога това не ми е било интересно през всички тези години.
Играеш женски роли, значи трябва да познаваш жените – какво ти харесва в тях?
Харесва ми когато една жена се държи без превземки, без чисто женски капризи. Това обаче не означава да го играе мъжки. Нека си има своя женски чар, но без лигавщини, без лъжи и без да маже всякакви идиотщини по лицето си. Колкото по-естествена, толкова по-добре. Недай си боже да има хирургически намеси по тялото. Излишно е просто.
В „Тя и Той” със Стефания Колева разигравахте ситуации с всякакви клишета и митове за отношенията между мъжа и жената, как ги виждаш ти нещата?
Въобще не обръщам внимание на митове, постулати и тем подобни, и то не само що се отнася до отношенията между мъжа и жената.
Има неща, които трябва да се спазват, но като цяло да вкараш човешките взаимоотношения в рамките на „трябва да бъде така” е доста глупаво. Нищо „не трябва”. Нека бъде така, както на нас ни харесва, за да живеем добре и да ни е интересно. „Трябва” убива всичко.
В кое са по-добри жените?
Зависи от ситуацията и от човека. С малко чар, с малко флирт една жена винаги може да постигне това, което иска. Но и обратното може да важи. Балансирани са нещата. Отдавна са изчезнали патриархата и матриархата. Това, дето мъжът носи парите в къщата, а жената готви и чисти са пълни глупости.
А и не е интересно така. Когато двама души са равнопоставени тогава е по-интересно. Балансът идва, когато двамата си разменят ролите постоянно, защото така искат, а не защото го правят по задължение.